Невестулките от Чаир
- by anna
- 11 February, 2014
От Драги Михайловски
(с благодарности на Сюзън Къртис –Коякович, която ме насочи към разказа)
Превод от английски (Will Firth) – Ани Бъкстон
В един грозен Ноемврийски следобед през 2017 година, един мъж от Скопското предградие Чаир предаде Богу дух и за по-малко от ден откри, че е невестулка, качена на най-гъстия клон, на най-високия ясен в центъра на малкия парк в Чаир. Той все още беше като замаян от удара на светкавицата, която го беше поразила през онази сутрин, когато се разхождаше в дъжда, неистово обзет от пропадането на всички проекти за присъединяването на любимата му Македония към някое по-голямо общество. Гръмотевицата го тресна по главата – и почти в миг го превърна в четирикрако същество, което в момента трепереше от студ в мъничкото си кожухче.
– Да му еба шегата! – изпсува той като осъзна ситуацията, в която се намираше; мушна се в една голяма хралупа в ствола на ясена и се опита да се стопли малко.
– Цял живот света ми беше малък, правех грандиозни планове, мислех на макро ниво „за доброто на страната“, но сега си паднах по носа, без да се осъществи нито един от тях. Боже, свърши ми животеца, че и страната ми няма късмет за една пара. Къде сбърках?
През следващите пет години, като стоеше на клона и се чувстваше в безопасност (той скоро научи кои бяха неприятелите му в парка, които искаха да счупят малкото му вратле и да го превърнат отново в нещо съвсем друго), той разсъждаваше върху първия си живот: колко бързо беше минал, колко глупаво го беше пропилял в наивна неграмотност и как би действал, ако Господ му дадеше още един шанс да ходи по света като човешко същество. Самата мисъл за още една възможност караше мънистените му очички да блестят, слабичката му опашка да маха и малкото му сърчице да бие по-силно. В такива моменти, които трябваше да си признае не идваха често, той се осмеляваше да изприпка надолу по дървото в тъмната доба, когато всички същества малки и големи, които имаха какъвто и да е дом, си бяха легнали в леглата да спят, той пресичаше внимателно парка, като се придържаше винаги до стената на стадиона Слога, където беше най-тъмно и после прибягваше покрай оградата на Даути Комерс, срещу супермаркет Веро в дълбоките сенки, докато стигнеше кофите за боклук. Там, скрит под отвратителните контейнери, той зяпаше в полумрака на улица „Джон Кенеди“, която той познаваше още от Титова Югославия. Горкия човечец искаше да знае какво бе станало по света, който беше напуснал така неочаквано. Той още го обичаше. Но когато видя, че нищо не беше се променило и всичко се беше още скапано, бедно и лошо осветено, както си беше в предишния му живот, той беше безкрайно разочарован. С отнет ентусиазъм и с чувството че е смачкан, той се помъкна бавно и доста по не-предпазливо обратно по същия път до хралупата си в средата на парка.
Още няма промяна – чудеше се той. – какво ли изискват от нас сега? Вече покрихме всички показатели – нормални и ненормални, сменихме си името, знамето, обявихме се за прости и безхарактерни, без свобода и полунезависими, повечето от нас преминаха в небитието – какво ОЩЕ трябва да направим?
В момент като този, изпълнени с огромно и обезпокояващо любопитство, той жестоко съжаляваше, че не беше човек, та да може да пресече ул. „Джон Кенеди“, да мине под подлеза на сграда №1, да излезе пред Новотни и да си купи вестник от Алберто. Сега това беше невъзможно, поради много реалната възможност да попадне под колелата на забързана кола или да бъде хванат в клетка и да бъде превърнат в декоративно украшение около врата на някоя парфюмирана дама. Мъжа от Чаир знаеше това и нямаше смелостта да рискува нова метаморфоза сега, когато вече беше свикнал с живота си като невестулка. И така той седеше с часове сгушен на клона на ясена, разочарован от безмилостната непредвидимост на Господ, неговия странен вкус към практически шеги, капризния, гаден начин по който нареждаше нещата в света и особено опасността той да даде воля на често сменящото си настроение и да превръща когото и да е, по всяко време в различни физически форми – по-големи и по-малки, по-дебели и по-тънки. Той често се питаше защо му беше позволено да запази интелекта от предишния му живот – ум пълен с планове, надежди, желания, фантазии и аспирации. В края на краищата, той беше научил най-трудният урок – че само един миг непристойно държание беше достатъчен за този тиранин – той нямаше ли си друга работа(?!) – да направи всичко пух и прах докато ти мигне окото. Такива бяха мислите на тази луда глава от Чаир, докато се оттегляше в неговото убежище в якия ясен в хладната сутрин, отчаян, че беше осъден да прекарва дните си по такъв ограничен начин, заприщен в тесните параметри на Чаир. Че какво можеше да направи? Имаше ли някакъв избор, след като беше превърнат в кило и половина жилесто месо и оставен да се мотае в този неограден затвор на живота му?
Но както нещата можеха да се променят драматично в отрицателна посока, така и можеха да се подобряват още по съществено. Както казват, след дъжда идва слънцето, та спира слънце и пред наща вратня. Слънчевите лъчи дойдоха съвсем неочаквано за мъжа от Чаир през една Декемврийска вечер на 2023. Току-що беше хапнал бедната си вечеря – мъх, издраскан от влажния ствол на неговото дърво – и се готвеше да се оттегли за нощта в хралупата си в ясена, който беше пораснал и се разпрострял през годините и вече подкопаваше основите на небостъргача до него, когато –хоп –една женска невестулка си появи на клоните и прошепна в ухото му, без притеснение:
Хей, не ме ли позна? Аз съм твоята колежка от Института – спомни си, нали? Тази дето й викаше“тъпата блондинка“, та след това трябваше да си боядисам косата черна защото съм естествено руса. Помниш ли?
Тази дето… – мъжа от Чаир продума като гръмнат. Той изтича бързо до върха на дървото, удивен, озадачен и зашеметен от внезапната поява на тази женска невестулка и после пак слезе долу, като че ли беше в сън. След като беше сигурен че е съвсем буден, той попита – Какво стана с теб? Как се превърна в това, което си сега?
Ами прегази ме кола тази сутрин. Нали знаеш пресечката близо до сградата на съда? Едва бях стъпила на пешеходната пътека….и ето ме тук!
Наистина никой не познава Божиите чудеса! – удиви се мъжа от Чаир и една потайна радост го обзе. Това беше доказателство, че Господ въпреки всичко имаше сърце: както в рая, когато изпрати Ева да облекчи самотата на Адам, Той беше решил сега да му изпрати тази колежка за вторичното му съществувание. Самата мисъл, че това можеше да бъде края на затъпяващата му самота го отрезви напълно, ободри го и му даде нова страст към за живота. Дори забрави за неприятните черти на Господ – за това, че се подаваше на моментални и бързи промени на настроението, които биха могли да обърнат неговата радост в безкрайна тъга при най дребния повод.
Гладна ли си? Може би жадна? – запита той като се разбяга около женската невестулка и застърга мъх от стеблото с малките си лапички. Зарадва се да види, че колежката му бързо се адаптира в новата ситуация: тя прие мъха, който той й донесе без никакво колебание и го хапна с малката си нахалничка уста с удоволствие.
– Боже мили! – промърмори той преди да седне на клона до нея. Помилва мустаците й с едната лапичка, вгледа се в малките й смутени очи и се зачуди – какво ли правят невестулките като скучаят?
И те седяха със задоволство на клона до късно през нощта и гледаха как черните гарвани се гонеха един другиго с крясъци около парка.
Нощта беше към края си и мъжа от Чаир не можеше да търпи повече. Реши, че беше чакал достатъчно дълго колежката невестулка да се адаптира към ситуацията и беше време да я пита за нещата, които обземаха мислите му. Той все още се тормозеше от тревоги, касаещи родната му страна и света и се чудеше до къде бе стегнала тя през всичките тези години, докато той живееше като невестулка в малкия парк на Чаир. В края на краищата, той още мислеше на едро, по типично мъжки начин, с наклонност да философства. И той беше изненадан, когато невестулката проговори безчувствено, като че ли всичко това беше отколешна работа, но и доста интелигентно –доста различно, от тъпия начин, по който се спомняше колежката от института да говори.
– Коя родна страна – Македония? По.добре да не знаеш! Не е ли най-голямото щастие да живееш в блажено незнание? Та да се фокусираш върху себе си? На тези подробности от света, свързани с теб – света на мечтите ти и нещата, които стават около теб? Каква е голямата картина около теб? Ако искаш да знаеш какво е щастие, обърни се към личните си неща. Кой мисли за теб и без това – да не мислиш, че института се срути, защото те удари гръм?
– Кажи ми! – мъжката невестулка проплака, качена на клона на дъбовото дърво в центъра на парка. Искам да чуя новините; после ще помисля за това, които каза.
– Знаеш, нали, че има народи и също държави, които съвсем не могат да се оправят – продължи тя. – Прераждането е единствения шанс за тях.
– Хайде кажи ми за Македония, моля ти се! – настоя той и малките му очички се заковаха върху малката женска невестулка.
– Е, надявам се, че си спомняш, че преди да те преродят, ние бяхме стигнали до етапа на начални преговори за присъединяване към Европейския Съюз. Сменихме си името, хората, птиците, храните… Просто изтрихме понятието Македония и абра-кадабра – те решиха да ни приемат. Обезличени, обезформени, разбити, разпокъсани, както бяхме…
– И – извика той в мрака на парка – Значи сега сме членове на Европейския Съюз!?
– Абе не се вълнувай толкова много! – каза спокойно тя, с проблясък в малките си очички. – Грубо казано преди три години, когато преговорите приключиха и ние трябваше да бъдем обявени за 37-ми член, нещата се скапаха и вече нямаше Европейски Съюз, към който да се присъединим. Той пропадна за една нощ, така да се каже. Първо те не се разбраха за конституцията, после пък за Бюджета, после избухна национализъм и те се хванаха един други за гърлата. И това беше то! Та Европейският съюз се изпари, като че ли никога на бе съществувал!
– И – настоя той, като че ли никак не можеше да предъвче информацията в малкия си невестулков стомах.
– Ами ние продължихме – заразказва спокойно тя. – тъй като бяхме убедени, че ние за нищо не ставаме самостоятелно, пък и бяхме добили интернационално признание като експерти по покриване на критерии. Правителството непрекъснато подчертаваше нашия уникален опит, отпрати запитвания до други страни и асоциации от страни. Първо казаха че Съединените Щати щели да ни вземат, но накрая не стана – преди повече от две години Калифорния и целия предишен конфедераторски Юг въстана, държа референдум и се отдели от съединението.
– Да не би да кажеш, че Съединените Щати вече не съществуват? – извика той, като че ли това проваляше всичките му невестулкови надежди.
– Точно така – каза женската невестулка спокойно и гризна малко от кората на ствола до себе си.
– Ми тогава, след това? – настоя той, въпреки, че вече бе сгризал много по-голяма хапка, от колкото можеше да сдъвче.
– След това се обърнахме към Русия, но Руснаците ни обърнаха гръб. Единствения истински шанс, който имахме първо беше Индия, после Китай.
– Сериозно? – извика той от клона та ясена. – Без никакви затруднения?
– Почти никакви.- каза тя.
– И какво значи почти никакви? –настоя той
– Преди две години Индийците дойдоха, поогледаха се и решиха, че ставаме за тях, особено поради тяхното мнозинство у нас – Циганите. Те настояха само да изпълним едно условие.
– Какво беше то, за бога – какво изиска Индия?
– Ами да станем тъмнокожи като Циганите. – каза тя. Седнала там на клона, женската невестулка много се кефеше да види шока и ужаса в очите на мъжа от Чаир, объркването му и неподготвеността муза новините, които му казваше; той явно нямаше начин да знае за събитията след неговото прераждане.
– – И щяхме да успеем, да знаеш – продължи тя. Залети от пропаганда, скоро ни убедиха, че това условие може лесно да бъде постигнато. Започнаха да ни пигментират всеки ден. Болниците и здравните центрове бяха пълни с граждани които търпеливо чакаха да бъдат пигментирани в тъмен цвят от петите до главата. Хич не беше лесно, да знаеш. След пигментацията те изпращаха в къщи, за да може пигмента да се уталожи и после след няколко дни трябваше да се върнеш там за втора процедура, та да си сигурен че ще проработи и в Делхи ще са доволни.
– Леле Боже! Значи сега сме част от Индия, така ли? – попита той вече през сълзи.
– Май не беше съвпадение – каза тя студено. – Тъкмо когато кампанията по пигментирането беше в апогея си, взехме, че сменихме правителството. И всяко наше правителство, както знаеш, иска те да са инициатори на всичко.. Те бързо изоставиха плановете да се присъединят към Индия и започнаха преговори с Китай.
– С Китай!? – горкия човечец прохленчи на клона. – Какво, по дяволите общо имаме ние с Китай?
– Де да знам! – каза тя, като че ли смутена и със слаб трепет при споменаване на името. Гласа й и движенията й сега изглеждаха сдържани. – Но те веднага се съгласиха да ни приемат, ако изпълним само едно условие. Предполагам, че можеш да се досетиш какво е.
– Не, не мога! Какво беше то? – прохленчи той. Той помисли малко и като се сети, хвана малката си глава с две ръце и изкрещя – Само това не! Не мога да се помиря с мисълта, че сме се съгласили с ТОВА! – Горкия човечец се почувства съвсем нещастен и големи, кръгли сълзи прокапаха от високия ясен да напоят жадната трева от долу.
– И ние се съгласихме с условието. Като агнета пред заколението. Та нали в края на краищата се бяхме специалисти по всички категории, глави и критерии.. Правителството издаде декрет и ние всички се наредихме на опашки да ни правят очите полегати. Че защо смяташ, че аз изглеждам така? – каза тя, обърна се към него и той дори помириса свежия мъх, който беше изяла в дъха й. – Хайде погледни по-отблизо! Не виждаш ли че само едно от очите ми има наклон? Тази сутрин, тъкмо бях тръгнала към залата на съда, където щяха да направят и другото ми око полегато, когато една кола ме прегази и бях преродена в невестулка. С едно полегато око! Надявам се, че няма да забележат, когато станем част от Китай! Ти какво смяташ? – запита тя разтревожено.
Мъжа от Чаир седеше там на клона – като гръмнат – млъкнал и оглупял. Скоро той видя първия си абсурден живот да преминава през очите му, последван от втория. Стори ме се, че се беше свил на клона и мислил за цяла вечност. Най накрая, той като че ли беше осъзнал грешката си – обърна малката си глава към небето и каза:
– Боже прости ми, че мислех глобално и се бърках в работата ти, и злословех по делата ти – аз бях голям грешник! Во истина – незнайни са пътищата Ти и никой по-добре от Теб не знае кое е най-доброто за света и неговите хора. От сега нататък ще си гледам работата и съм щастлив от радостите на този живот, който си ми дал, дори и във формата на една малка невестулка от Чаир!
И той се протегна, грабна двоумящата се женска невестулка и я гушна – зората вече намекваше разцъфването си и той я бутна в безопасната хралупа на ясена в средата на малкия парк. Не след дълго, той беше щастлив като дете, когато се пребори с неопитността си и откри всички начини, с които невестулките се любеха.