Anna Buxton

Travals in Albania in Bulgarian

 

Тирана

Още с влизането си в Албания започнахме да се оглеждаме за бункери от Втората Световна Война – бяха ни казали, че те изобилстват тук.  Е, оказа се, че по този маршрут на изобилстват толкова – едва открихме няколко!  Пътя от границата беше планински – слизахме надолу по много стръмен, криволичещ път.

След известно време преминахме града Елбасан – селище с около 70-80,000 жители, с останки от замък и градски стени, някои от които се виждаха от пътя.  В миналото, града се е казвал Neocastron (Нов Замък) и Новиград  – на Славянски.  Първоначално Римско търговско градче, близо дo пътя Via Egnatia, града бързо се разраснал в истински крепостен град, укрепен с яки стени.  По-късно той спомогнал за разпространяването на Християнството по Вия Игнатия.  Но, след многобройните нападения от безкрайната поредица от народи, придвижващи се на запад през тези земи, града бил изоставен.  Отново бил изграден само когато Отоманците завзели Балканите и построили военен лагер тук.   След като Албания добива самостоятелност, първият Колеж за Тренировка на Учители бил установен в града.

Докато колата се движеше по пътя, аз отново зарових нос в разните книги за туризъм, които бяхме донесли – опитвах се да намеря информация за историята на Тирана.  Оказа се, че града бил построен на Илирийска земя, имало само няколко все още неразрушени Римски останки – Римски дом, храм, замък от времето на Император Юстиниан, и т.н.  По Скандербегово време, града бил малко селце, а в началото на 15^-ти век имал около 70,000 жители, населени в около 60 селца.  Града Тирана е бил обособен през 17^-ти век от местния Отомански началник на областта, който построил пазар, хамам и джамия в средата и така обединил селата наоколо.  Първите християни, които се заселили тук през 1800, били Влахи, но по-късно и други християни ги последвали.

До сега пътувахме към Тирана по абсолютно нова магистрала, току-що завършена, дори не съвсем.  След известно време минахме през тунел – дълъг 3,4 км и блестящ от новост – най-красивия, който видяхме.  След малко преминахме на старото шосе – явно има още недовършени части на магистралата.  После пак се върнахме на новата част – докато достигнахме до Тирана.

Бяхме решили да спрем в Тирана за обяд и да прекараме няколко часа в разглеждане на центъра – навлизахме в място, за което нищо конкретно не знаехме и на бяхме чували, с чувство на неувереност.  До като карахме към центъра, забелязахме, че града нямаше провинциалния, ориенталски вид, който очаквахме.  Тук-таме се мярнаха джамии и църкви и колкото повече наближавахме центъра, толкова по-модерна архитектурата наоколо ставаше.  Най-после стигнахме централният площад, където беше Парламента и зад старата джамия, видяхме паркинг.   Започнахме да се приближаваме бавно, бавно, докато спорехме.  Видяхме, че отпред стои полицай и част от групата бяха на мнение, че няма да ни позволи да паркираме там, но от друга страна, жестовете му не изглеждаха негативни, та за това се приближавахме едва-едва.  Забелязал нерешителността ни,  – за голяма наша изненада, той ни повика и посочи едно от паркоместата.  Спряхме и слязохме. Аз запитах на Българо-Сърбо-Мекедоно-Славянски:

– Един час?

– Може, може! – отговори той.  Аз му пуснах най-разкошната си усмивка и запитах:

– А дава часа, може ли? –  той ми отговори също с голяма усмивка:

– Може, може!

Не се спомена нищо за плащане и ние си взехме ръчните чанти и фотоапарати и запрашихме към площада.

Площад Скандербег, на който се намирахме, беше огромен.  Голяма част от пространството пред Парламента беше покрито с трева.  Бях прочела преди, че сградата на Парламента, която първоначална била използвана за офицерски клуб, през времето на Цар Зог І била превърната в детски театър.  Дома на културата, построен в Съветски стил имаше голяма и много красива мозайка в комунистически стил изобразяваща група щастливи танцьори в национални костюми.  Мозайката блестеше на слънцето – вече беше над 40С!

Спряхме в единствения 5 звезден хотел на площада да пием нещо.  Седнали на терасата и гледайки хора да вървят по тротоара пред нас, не можехме на не отбележим липсата на всякаква ориенталщина, която видяхме в Македония – всички хора бяха облечени във всекидневни дрехи в Европейски стил.  Още повече ни беше интересно да отбележим колко красиви бяха жените, които минаваха!

Продължихме разходката си по центъра в търсене на ресторант с подходящо меню.  След обяда пак продължихме разходката по близките улици, докато не стана време да се върнем при колата.

По пътя спряхме да погледнем централната стара джамия – завършена в 1821 – красива и добре запазена.  Не можахме да влезем вътре, но външността й привличаше вниманието ни с ефектните си стенописи.  Сетих се, че в книгите ни пишеше, че когато Дервишкият орден на Бекташите бил забранен в Турция през 1925 от правителството на Ататюрк, те решили да превърнат Тирана в свой център.

Отидохме до колата в очакване да платим за паркинга, но не било необходимо!  Същият полицай ни пита на къде сме тръгнали и повика двамата мъже да им обясни накъде на завият, нарисува им груба карта на Тирана и обясни по кой път да продължим напред.  Напуснахме центъра.

Докато излизахме от този град, с население от повече от половин милион жители и гледахме новите и старите сгради, се сетих, че бях чела в Британско списание статия за бившият кмет на Тирана Еди Рама, който бил избран през 2000 и веднага наредил да се разрушат всички незаконни сгради около центъра и бреговете на реката Лана, за да се обновят тези райони.  Той също имал гениалната идея да нареди боядисването на много от фасадите на сградите в Тирана с ярки цветове.  Минахме през доста такива старички, но весело изглеждащи сгради, също забелязахме доста нови да се строят.

Докато се спирахме и тръгвахме на светофарите, аз продължих да търся информация за историята на Тирана.  Албания получила независимост през 1912 година и скоро след това – през 1920, когато Тирана била обявена за столица, няколко Австрийски, Италиански и Албански архитекти били наети да проектират красиви сгради за младата столица.  През Септември 1928, Зог І бил обявен за Цар на Албания.  Но през 1938, страната била превзета от Фашистите – марионетно правителство било избрано.  После, през 1941/42 общо събрание на трите различни Комунистически групи  сформирало Албанската Комунистическа партия с Енвер Ходжа като постоянен водач.

През ноември 1944, комунистите спечелили битката с Германия и завзели властта.  В 1955, те се подписали Варшавският договор, но през 1961 развалили съюза си с Руснаците и решили да следват Китайският модел на комунизъм.  Китай сега доставяла 90% от външната помощ, от която Албания се нуждаела.  През 1962, Руснаците и Източно-Европейците били отзовани от страната и тя въвела режим на ограничения.  Албания официално напуснала Варшавският пакт след нападението на Чехословакия през 1968 – тя смятали Съветския Съюз за твърде либерален!

Нещата ставали от лоши по-лоши и Албания станала страна, откъсната от света.  Железопътните линии и шосетата свършвали на границата.  През този период Албания се обявява срещу религията, чиновниците, либералните писатели и се изолира от Европа, за да предпази населението си от вредното Европейско влияние.  Имало връзки с посолства в няколко държави само – Китай, България, Франция и още една-две други.  Забраняват собствеността върху коли и жилища, да не говорим за собствен бизнес!  Страната изпада в голяма бедност.  Това позволява развитието на Албанската мафия, която до сега е важен играч в Италия и други западно-Европейски столици.

Отношенията с Китай се развалят след 1970, когато Албания се обръща отново към съседите си – Югославия и Гърция.  През 1983, Енвер Ходжа се оттегля от активно управление, а през 1985 той умира.  През 1990 големи демонстрации на студентите от Тиранския Университет свалят комунистическия режим.  Албания приема западния начин на живот и признава частната собственост.  През 1992 Демократическата партия печели изборите, но през 1997, правителството пада, свалено от размириците на народа срещу разпространилата се навсякъде корупция и пропадането на многото пирамиди, популярни по това време.

Но дори и следа от всичко това не може да се открие през 2013.  Колата ни се плъзгаще леко по пътя към следващата точка от маршрута – град Дюрес.  Тук-таме по пътя – в села и градове, мяркаме огромни храсти от олеандри, цъфтящи в различни цветове – радост за окото!

Дюрес – Драч

Дюрес беше една от причината за това пътуване – или по-точно интереса ми към българският цар Самуил, който владял града през Средните векове.

Сега Дюрес е втория по големина, най-стария и икономически силен град в Албания.  Има население над 110,000 души и морски транспортни връзки с Бари и Бриндизи в Италия.

Града е основан през 7 век от Гръцки колонисти и е бил обитаван от 2,700 години назад.  Гръцкото му име Dyrrachionсе обяснява с „каменен бряг“.  Той също е известен и с Италианското си име –Durrazo и Албанското –Durres.  Българите и Сърбите, които са го притежавали, го наричали Драч.

Влизайки в града пак сме запленени от разкошните олеандри, които забелязахме да растат и в най-бедната почва навсякъде.  Отправихме се към хотела, който се оказа близа да морето и центъра.  Оставихме багажа си, измихме си и отпрашихме навън.  Денят беше още ярък, но се надявахме следобеда да бъде по-хладен.  Отправихме се към най-голямата перла на града – неговия Амфитеатър.  И разбира се, като единствени туристи този следобед привлякохме вниманието на екскурзовода, който ни изнесе лекция и ни разведе наоколо.

Важният и стар Илирийски град Дюрес бил превзет от Римляните и скоро станал станция за почивка по популярния път Вия Игнатия и важна военна и морска база на Римляните.  Просперитета на града се основава на позицията му по този важен път между морето, Солун и Константинопол.  В последствие той става колония за Римски ветерани.

След много силно земетресение, което унищожава повечето от укрепленията му, Римският император Анастасий І  – който бил роден в Драч, ги построява отново и града става една от най-силните крепости на Адриатическо море.

Амфитеатъра, построен през 2 век преди Христа се оказва най-големият на Балканите, с размери 126Х73Х20 метра с места за 20,000 зрители.  За съжаление, не целият амфитеатър е може да се види – може би половината – останалата част е още покрита с къщи.  Имало планове да преселят хората, за да освободят останалата част.  Паметника бил в процес на оценка да стане част от списъка на ЮНЕСКО за Паметници на Световното Наследство.   Вървяхме из коридорите под седалките и пробвахме различни изходи към театъра.

Когато византийката Империя възниква от раздялата на Римската Империя на две части, града попада в Източната част, и продължава съществуването си.  Под амфитеатъра попаднахме на малък параклис, под седалките, заграден през 6 век след Христа и украсен с мозайки, изобразяващи Св. Асти – мъченик и първия митрополит на Драч.  На перпендикулярната стена могат да се видят изписаните с мозайка образи на ангели, Св. София и императрицата Ирина Комнина.  Разкошни, но увредени образи!

После тръгнахме към морето, където бяха повечето от стените на града – някой от тях до 8 метра високи!  Колко ли битки бяха видели?

Българския Цар Симеон Велики се опитал няколко пъти да превземе Драч, но не успял.  Драч става български чак по времето на Цар Самуил – през 989 година.  През 996, Самуил побеждава Византийците  в битката за Солун, убива водача им – Григорий Таронит и пленява сина му Ашот – и двамата принцове от Арменски произход.  Ашот е изпратен в затвора в Преспа.  През 997, Българският Цар Роман умира в плен в Цариград и Самуил става цар на България.  Тъй като византийците него признават за такъв, той се обръща към Папата (Григорий V), и сега се предполага, че е получил короната си от него.

Но според писанията на Дюклянският Поп (живял в тогавашната столица на Дюкля –Бар) в двореца в Преспа една от дъщерите на Самуил – Мирослава, се влюбва в Принц Ашот и настоява да й бъде позволено да се ожени за него.  В същото време, сестра й – Теодора-Косара поучила позволение да се ожени за другия важен пленник – Сръбския принц Иван Владимир.  Ашот е провъзгласен за Губернатор на областта на Драч  и е изпратен с жена си да живее в града, където дядото и бабата на Мирослава живеят с двамата си синове.

И през 1005 година, Мирослава и Ашот се качват на кораб и отплуват за Константинопол, където се явяват пред Императора Василий с писмо от дядото на Мирослава– Иоан Хризелий, който обещава да предаде града на Императора срещу патрициански титли за цялото им семейство.  Сега, обаче, има известно двуомление между историците дали това не се е случило всъщност през 1015 – по-късно, при разпадането на Българската държава. Мирослава и Ашот все пак получили титлите си и произвели няколко поколения от генерали, политици и администратори за Византийската Империя.

Решихме да обърнем гръб на морето и да навлезем  в града.  Изглеждаше, че магазините отваряха късно следобед и бяха отворени до късно вечерта.  Видяхме сградата на театъра и разбрахме, че в Драч има също куклен театър, филхармония и няколко музея.  Имаше доста хора в центъра, които се движеха и навсякъде виждахме много храсти с цъфтящи олеандри.

Наближаваше време за вечеря – решихме да потърсим ресторант близо да морето.  Ядохме риба, която беше местна, прясна и много вкусна; местното вино също се оказа чудесно и не много скъпо.  След вечеря искахме да се разходим в крайморския парк, но се отказахме като видяхме какви тълпи хора се отправяха нататък с деца, кучета и баби и дядовци и решихме да отложим разходката за следващата сутрин.  В хотела, аз реших да потърся още информация за Дюрес по интернета.

 

Оказа се, че след 1205, града попада под Венецианско владичество, след това под това на още няколко владетели, докато през 1273 мощно земетресение го разрушава.  .

В началото на 14 век града е бил превзет от Сърбите и останал в тяхно владение до 1350. Още от 13 век в Дюрес е имало едновременно и Католическа и Ортодоксална Епископия.  След смъртта на най-силния Сръбски Цар – Стефан Душан, града попада под владичеството на Албанското семейство Топияс, които го държали до 1392, когато Венеция отново го завладява.  Венецианската кула, която ние фотографирахме беше вероятно останала от тогава.  Най накрая през 1501, града пада под владичеството на Отоманите.

След закуска на следващият ден тръгнахме към крайморският парк.  Района до водата беше пълен с току-що завършени или несъвсем завършени нови сгради –красиви блокове, където много апартаменти се продаваха.  От дясната ни страна имаше много кафета, ресторантчета, детски люлки и т.н..  Седнахме на скари до морето – в същност нямаше плаж, и гледахме Крис, който нави панталони и зацапурка из плитката, спокойна и чиста вода в която плуваха безброй много малки бляскави рибки.

После седнахме в едно кафе и се заприказвахме с местни хора.  Казаха ни, че след като комунизма паднал, хората използвали пристанището в Дюрес да отвличат кораби с пистолети и да ги карат да отплуват до Италия.  Слуховете гласели, че един ден през Август на 1991, над 20,000 души емигрирали по този начин до Италия.  В последствие, Италия и Европейският съюз се намесили и организирали програма за помощ с храна и други мерки за опазване на реда, за да се опитат да спрат потока от емигранти на запад.

Събеседниците ни се похвалиха с новия крузен терминал на  пристанището в Дюрес, който щял да увеличи още броя на туристите.  Плажовете, които така и не видяхме, били много популярни през лятото сред туристите от Тирана,  а също много Италианци идвали тук.  Показаха ни розова сграда на върха на горист хълм, която била царска вила, използвана през времето на комунизма от Енвер Ходжа.

Завършихме разходката си, тъй като деня ставаше все по-топъл и смятахме, че трябва да продължим по маршрута.  Докато влизахме в колата изведнъж се сетих, че някъде бях чела, че Драч бе родното място на Ioan Kukuzelis  – Йоан Кукузел – известния средновековен композитор.

На излизане от града пак минаваме през джамии и църкви.  Така и не чухме зов за молитва от нито една джамия през цялото време докато бяхме в Албания.  Минахме през пазаря на града, по бреговете на реката беше пълно с боклуци.  После излязохме на магистралата и поехме към следващата точка по маршрута ни – Шкодра.

 

ФФФ

По пътя ни спря катаджия.  С. отвори стъклото, катаджията го пита знае ли с каква скорост кара.  С каза колебливо:

– Ами не съм много сигурен, но май не много бързо!

Катаджията написа в праха на огледалото – 58, а трябвало най-много да караме с 40!  С. започна притеснено да си извинява, че не бил забелязал знака за скорост.  Катаджията го потупа по рамото и каза :

– И в бъдеще да внимаваш – да караш в рамките на закона!  Хайде на добър път!

Поехме дълбоко дъх и продължихме.  За по-малко от два часа стигнахме до висок хълм с останки от замък на върха.  В справочниците пишеше, че това е замъка Розафа.  Той е разположен близо да Шкодра, на височина 130 метра, заобиколен от реките Бояна и Дрина.

Паркирахме колата на паркинга високо на хълма и тръгнахме нагоре след 11 часа, когато слънцето ставаше все по-силно.   Колкото по-нависоко се качвахме, толкова по-често спирахме за да поеме дъх – наградата ни бяха фантастични изгледи от високото – по-красиви с всяка крачка нагоре.  Най-отгоре се виждаха криволичещите корита на двете реки, езерото Шкодра – най-голямото на балканите и града Шкодра.  От горе лесно се забелязваше, че града не е на бреговете на езерото.

 

На влизане получихме информация за обекта.  Хълма е бил използван за укрепления още от времето на Илирите, римляните също го ползвали.  Укрепленията които бяха пред нас, били от Венециански произход и бяха видели много битки и кръв.  Въпреки това, легендата, базирана на Сръбската епическа поема „Строежа на Скадар“свързва строителството на замъка с много по-късен период – късните средни векове – по времето, когато Отоманите атакували Балканите, времето на тримата братя от семействоМрнявич –Вълкашин, Углеша и Гойко.

 

Тримата братя стояли замъка заедно, но каквото построели през деня, падало

през нощта – аз бих казала – очаквано на такъв хълм!  Това продължило доста време, докато един ден, старец не им казал, че стените няма да падат, ако пожертват някоя жена и я вградят в тях.  Те се чудели какво да правят и най-накрая решили, че която съпруга им донесяла храна на следващия ден, тя щяла да бъде пожертвана.  Също се разбрали да не казват на съпругите си за това решение.

Двамата по-възрасти братя – Вълкашин и Углеша вечерта признали на жените си за уговорката, но Гойко не казал нищона своята съпруга.  Така, че на сутринта Гойковата жена – Розафа пристигнала с храна за тях и братята й казали за взетото решение.  Тя не протестирала, но се притеснила за малкия си син.  Казала, че е съгласна, при условие че  те оставят дясната й гърда открита, та да може да храни сина си; дясното й око свободно, за да може да го вижда; дясната й ръка свободна – за да може да го милва и десния й крак –за да може да го люля в люлката.  Поемата явно акцентира на предопределението и пожертвания живот на младата жена, както и на честността на най-младия брат Гойко.

Ние всички бяхме развълнувани – каква тъжна история! Тримата братя бяха паднали в борба с Отоманските нашественици, те тримата и Вълкашиновия син Марко Кралевичи са популярни герои на Балканските епоси.

Малко хора се мотаеха из замъка; нямаше покритие от слънцето и ставаше все по-топло.  Решихме да слезем надолу и да тръгнем към Шкодра.

 ФФФ

Шкодер/Шкодра

Шкодра – Scutari на Латински е още един от най-старите и важни градове в Албания.  Разположен е в най-северната част на страната, до най-голямото езеро на Балканите със същото име.

Влязохме в града по обяд и бяхме впечатлени от вида на града.  Намерихме нашият хотел Традита – (https://www.booking.com/hotel/al/traditageg-amp-tosk.en-gb.html?aid=311984;label=traditageg-amp-tosk-e_VqAaRhgRg0jTxAssdEJwS23734528993%3Apl%3Ata%3Ap1%3Ap2%3Aac%3Aap1t1%3Aneg;sid=d08b8c8f2120b709a2c0f3c7fd628d0a;dcid=1;srfid=191d57ef9f019c9323b33c30ca6904d6eed005d5X1;hide_back_to_sr=1),който се оказа цял комплекс от красиви стари и нови сгради около голям двор. Стаите също бяха обзаведени в стар Балкански стил и бяха добри по размер.  Хапнахме обяд навън и след малка почивка излязохме на разходка из града.

Познат първоначално като столица на Илирийското царство, Шкодра била превзета от Римляните през 2 век от новата ера.  След това попаднал в ръцете на Византия и рано през 7 век,  Император Хераклиус дал земите на западните Балкани на прииждащите Славянски племена.  Шкодра станала част от Княжеството на Дюкля.

Българският Цар Самуил, който до тогава вече бил превзел Тесалия, Македония, Епир и повечето от Албания, нападнал Дюкля.  Нейният владетел – Принц Иван Владимир, се оттеглил на най-високия връх на планината, но след време капитулирал – нямал желание за бой и предпочитал мирно разрешение на ситуацията.  Изпратили го като затворник в двореца в Плиска.  Там, в него се влюбила една от дъщерите на Самуил – Теодора-Косара и отстъпвайки на големия натиск

от нейна страна, Самуил позволява брака им.  И така, врага се превръща в ценен роднина и е изпратен обратно в Дюкля със

съпругата си и вуйчо му да управлява страната си.

Тези събития са в същност само един малък образ на фона на епичните войни, които се водели между Василий ІІ Византийски и Самуил Български.  След още доста време, след смъртта на Самуил и тази на сина му, Гаврил Радомир, цар на България става Иван Владислав.  Той бил притеснен от популярността на Иван Владимир в района и поискал да се срещне с него.  Иван Владимир и жена му, предчувствали последствията и дълго време не се отзовавали на тази негова повеля.  Но най-накрая  Иван Владимир отишъл при Българският цар и там срещнал смъртта си.  След време, на гроба му станали чудеса и той бил провъзгласен за светец, почитан из целия Балкански Християнски свят.

Първите ни впечатления от центъра на града бяха много положителни – разкошно реставрирани сгради от 19 век в Австрийски стил, боядисани с добър вкус, в комбинации от цветове, които грабваха окото.  Минахме през огромната Католическа семинария.  Огромни количества от бугенвилия и олеандри надничаха от всички огради и правеха улиците още по-многоцветни.  Не видяхме никакви просяци – добре облечени хора и пак – много красиви жени – много от тях руси.

По-надалеч от едната си страна виждахме голяма и красива църква, от другата –джамия.  Главната улица беше педестрианизирана, с много чадъри и маси за сядане.  Решихме да седнем в централния 5 звезден хотел Coliseo, за да пием нещо.  После проверихме магазин за прясна риба, покрай който минахме и който ни впечатли.  Нещо което забелязахме, беше липсата на магазини за продажбата на Албански сувенири на туристите – може бе още нямаше много такива?

Собствеността на княжеството, през ръцете на Дюкля и после Зета, преминава в Сръбски ръце.  През 1330, Стефан Дечански (женен за дъщерята на Българския Цар Смилец – Теодора) назначава сина си Стефан Душан (той ще приеме този прякор по-късно, след като нарежда да удушат баща му) за Губернатор на Провинцията Зета, със седалище в Шкодра.  Но след това бащата и сина се скарват и започват военни действия един срещу друг. В резултата на това, бащата – Дечански разрушава резиденцията – двореца на Стефан в Шкодра.  След време се сдобрили, но скоро след това сина наредил да удушат баща му.След смъртта на Душан, по времето на разпадането на Сръбското Царство, Шкодра попада в ръцете на семейство Балшичи.  Не след дълго, те предават града на Венеция за го предпазят от падане в ръцете на Отоманите.  Но това само забавя неизбежното – през 1485, след окупацията на града от Мехмед Завоевателя, Шкодра става Отомански град.  Гражданите, които искали да го напуснат им било позволено да го направят без проблеми.

 

Шкодра запазва своята важност по времето на Отоманската окупация, благодарение на своята позиция и голям търговски и пазарен град.  През 19 век, н града има огромна Католическа библиотека и първият вестник в Албания излиза тук.  През 1913 година Шкодра е била дадена на Черна Гора, която пък отстъпва града на новосъздадената Албания.  През 1990-те, Шкодра е част от демократичното движение, което сваля комунизма.  Възстановяването на града започва в 2000 година.

Докато се разхождахме ни се прияде нещо сладко и тръгнахме да търсим Турски сладки – саралии, баклава и т.н. – на не намерихме!  Всичко което се продаваше беше свързано с Италия – Италиански торти, сладолед, пици, паста, мода – те явно гледаха на запад, не на изток!  Впечатлени бяхме и от чистотата на града – градините, улиците, фонтаните!

Вече се стъмняваше – решихме да се върнем в хотела да вечеряме в ресторанта там.  Собственичката говореше Италиански и Английски – имаше няколко маси с гости от Италия.  Част от персонала също говореше Английски и обслужваха с възпитание и внимание.  Храната беше чудесна.  Легнахме си с чувството че сме преживяли чудесен ден!  Все още Албания не беше ни разочаровала.

На следващата сутрин, след богата и хранителна закуска тръгнахме на път за Бар – старата столица на Дюкля – сега в Черна Гора.