Rodata na mayka mi

Семейството на баба ми©

Майка ми произхожда от интересно семейство, за чийто далечен произход се знае сравнително малко, а близката история е неясна в началото си. Преди около 15 години, майка ми ми връчи тетрадка с твърди корици, в която каза, че е описала корените на семейството си, дотолкова, доколкото знае за тях. Много години, аз не намерих време да ги погледна.

Съвсем на скоро, обаче, си направих ДНК тест и това ме накара да ги отворя и да реша да ги опиша историята на семейството, така че тя да е от полза за децата и внуците ми. Също да се опитам да ги обединя записките с моите собствени спомени от разкази в детството и младостта ми. Надявам се също да се консултирам с братовчеди, които да ми помогнат да запълня празнините, да изясня връзките и да изчистят неточностите в моя разказ.

И така -първо ще ви разкажа историята на семейството на баба ми

Майчина страна – сем Праматарови .

Родителите на баба ми Анна – семейство Праматарови, са били емигранти от Гърция, произхождащи от областта на Солун. И тук се появява първата загадка – в началото на века е имало много преселници и от Гърция в България, но това са били най-вече хора от български произход, които са искали да се завърнат в родината си след Освобождението и Балканските войни. Те са искали да избегнат също гоненията на гръцките власти и смяната на иманата им там.

Моите пра-баба и дядо, обаче, са били гърци и не са говорили български. Не се знаели дори и дума български, когато са се заселили в Поморие в края на 19 и началото на 20 век. Спряли се на Поморие, вероятно поради факта, че в този град от незапомнени векове живеят гърци. Също са имали някакви роднини там и в района.

Те вероятно не са били бедни хора, щом още с идването си са закупили голяма двуетажна къща в центъра на града. В горният етаж е живеело семейството, а долния етаж е бил магазин за платове и други произведения на индустрията.

Не се знае какво е било гръцкото има на семейството, но вероятно то се е базирало на занаята на пра-дядо ми. Много хора света имат имена, базирани на занаята, който упражняват те или пък някой от предците им. Smith например, е бил ковач, Butcher е бил месар, Градинаров е имал пра-родител градинар, Овчаров – овчар, Коларов – колар и т.н. Така че при заселването си в страната, те просто са взели за фамилия българската дума, означаваща професията, която мъжът в семейството е упражнявал – праматар – търговец на платове.

Градът в който моите пра-баба и дядо се заселват обаче, скоро става център на междуетнически противоречия.

Данни и факти за събитията по това време дава единствения вестник на българската общност в Поморие/Анхиало – в-к Край, започнал да излиза през 1904 и останал единствен в града до 1911.

В своята история Поморие/Анхиало преживява много приливи и отливи на население. Към края на съществуването на Османската империя, Анхиало е бил между градовете с най-многобройно христианско (най-вече гръцко) население в европейската част на империята. Обаче поледвал период на миграция на гръцкото население към Русия и Средиземноморието, а по-късно и към Дунавските княжества. Мигрирало и българското население на Поморие. В краят на века, Поморие е най-големият град в областта, но губи тези позиции след 1850/60, когато в Бургас започва да се появява индустрия и се завършва пристанището и града взема преднина.

През годините, в резултат на миграцията на големи групи гърци в града, започва постепенно да се увеличава етническото противопоставяне между гръцките и български малцинства.

През Април-Май 1905 г., в Поморие има между-етнически вълнения, които подсказват онова, което щяло да се случи година по-късно. След окупирането на манастира „Св. Георги“, етническото напрежение в Анхиало станало съвсем открито.

Етническият взрив от 1906 г. в Анхиало, не е бил случаен инцидент, а кулминация на етнически търкания и безкрайни спорове и обвинения на гръцката и българската страна, не само относно българската политика по време на Балканските войни, но най-вече за спора кой да управлява църковните, манастирските и училищните имоти в Поморие.

Стига се до погром, насочен срещу гърците в града. Опожаряването на Поморие (по това време с името Анхиало) на 30 юли 1906 година е било кулминацията на анти-гръцкото движение от началото на ХХ век в града и в страната. Всяка стана обвинявала другата за трагедията.

Снимка от въздуха на Анхиало през 20-те години на XX век със следи от

пожара през 1906г. Архив на община Поморие

Голямата трагедия, случила се на 30 юли 1906 г и през следващите няколко дни е описана в две противоречиви версии – българската и гръцката.

По данни на Патриарха, по време на безредиците, гърците са дали повече жертви: преднамерено са убити 9 души и още 70 старци, жени и деца са изгорели живи или са избити по улиците. Българите са дали всичко 32 жертви.

Според правителствени данни, разрушенията са били мащабни – пожарът унищожил сгради, стопанско и движимо имущество в значителни размери. Разрушени са били също всички държавни учреждения и училището. Изгорели са общо 948 здания: 707 гръцки къщи и 132магазина; 15 български къщи и 7 магазина; 11 турски къщи. При общо 1044 сгради в община Анхиало през 1905 г., това означава, че след събитията са унищожени 91% от постройките в града. Изгорели са 77% от гръцките и 52% от българските къщи.

∞

Трагедията през 1906 г. дава начален тласък на стихийното напускане на града.

Моите пра-родители също напускат Поморие, но не искат да мигрират твърде далече. С една кола багаж, те се отправят към село Българово (сега град), къде е омъжена сестрата на Георги – Катина. Не се знае кога тя е дошла в България. По това време баба ми Анна е била на 13 години

Българово (предишното му има е било Уруменикьой) е разположено малко по-близо до Бургас от Поморие и не е до морето. През време на Османското владичество, града е бил населен предимно с гърци. Но по-голямата част от населението е било избито около Освободителната война от върлуващи отряди на башибозуци и черкези.

След Балканските войни (1912-13), в Българово се заселват бежанци от източна Беломорска Тракия – предимно българи. Не се знае дали леля Катина е живеела в Българово от преди Освобождението или е част от новите преселници. Много е възможно също тя да се е омъжила за един от тези бежанци. Децата на семейството, обаче са познавали добре леля си Катина, тъй като майка ми говори с възторг за мириса на току-що издоеното козе мляко, което е пила в нейната къща като дете по време на посещенията си там.

Имайки предвид факта, че дядо ми е успял да се адаптира сравнително добре в новата среда, майка ми предполага, че той е спасил някак си голяма част от паричните си средства в нощта на пожара. Или пък е вероятно да е имал спестени пари в банка, които е изтеглил в последствие. Не минало много време и той закупил 1,000 овце, които пасял друг човек. След време, семейството пак купило къща на 2 етажа, долният от които е бил манифактурен магазин – за продажба на платове, дантели кърпи, чаршафи и други праматарски изделия.

Но Балканските войни разоряват страната и много млади мъже умират на фронта. Из България тръгват болести – в източна част на страната се появява дизентерия. От нея се разболява и умира бащата на семейството – Георги Праматаров.

∞

Неизвестно след колко време, почива и най-големия син на Праватарови – Димитър. Майка ми не знае от какво е починал той, но семейството изживява загубата много тежко. Тя е виждала негови снимки, на които той е снажен, русокос млад мъж с големи зелени очи и малки руси мустачки. Дядо Георги е бил много висок, рус, снажен мъж със светли очи и този ген се е предал на няколко от децата и на някои от внуците му – включитерлно и на вуйчо ми Георги – кръстен на двамата си дядовци. Димитър е бил е женен, със семейство. Сведенията на майка ми за него са минимални, за разлика от тези за другият брат/неин чичо – Яни.

∞

Яни е бил не само външно красив в класически стил, но и изключително обаятелен. Майка ми го описва така: Супер-елегантен, той просото украсяваше дрехата, която беше на гърба му. Рус, с леко вълниста коса и големи зелени очи, красиво изписаната му уста беше вечно усмихната. Беше просто кумир за жените. Изключително интелигентен, той имаше просто болезнено чувство за хумор. Вицовете и шегите му бяха пропити със самоирония.

Яни наследява професията на баща си – има магазин за платове, който търгува изключително успешно в Бургас. Според майка ми, жените се трупаха като оси на мед около него.

Яни се жени за жена от Несебър – Хрисопи, гъркиня, която е известна в родата с това, че е първата, която има домашен любимец (бяло кученце с къдрава козина), от когото не се отделяла. Майка ми, която никога не е била научена, че човек не трябва да казва истината на другите, ако тя ще ги уязви, я нарича изключително грозна (Добре, че всички очи не гледат еднакво, забелязва тя).

Хрисопи е била висока, с плътни „негърски“ устни, с черна високо вчесана коса, силно гримирана и винаги елегантно облечена. Майка ми признава, че поради това, че са я смятали за грозна, децата са я наричали иронично „омурфула“, което на гръцки значи „красавица“.

Когато майката на семейството – Ирина дочула от този-онзи, че сина ѝсе движи често в компанията на тази жена, тя го попитала за намеренията му и той си признал, че те са сериозни. Канел се да доведе избраницата си да се срещне с майка му и семейството. Определили ден и час и Ирина започнала да го разпитва :

− Какво представлява булката ни – хубава ли е?

− Изключително! – отговорил вуйчо Яни.

− Ама колко е хубава – по-хубава ли е според тебе от Иванка (най-красивата жена в Българово)?

− О, много, много по-хубава от нея! Поне десет пъти! – казал Яни.

Уреченият ден и час дошъл и луксозен файтон спира пред къщата в Българово. Семейството приготвило най-различни гощавки, къщата блестяла от чистота и всички са били изтръпнали в очакване да видят неземната красавица. От файтона слиза първата жена – сестрата на Хрисопи и те решава, веднага, че тя е грозна. После слиза проекто-булката и те се споглеждат в ужас, защото я намират още по-грозна.

Въпреки това, всичко минава добре и когато гостенките си отиват, а Яни остава в къщи, майка му не можала да сдържи разочарованието си и казала“От къде я хареса тази, бе майка!?“ Чичо Яни явно споделил разочарованието на семейството си от външния вид на съпругата си с нея и от тогава – още преди брака да е сключен, тя никога повече не стъпила в домовете на нито един челен на семейството. При всички семейни посещения в Българово и после в Айтос, където Ирина се преместила да живее, Яни винаги идвал сам и се чудел какви причини да измисли за отсъствието на съпругата си.

Когато Яни почива, (страдал е от язва), баба ми Анна и сестра ѝ Теодора присъстват на погребението. Майка ми казва, че никога не била плакала толкова много, като за вуйчо си Яни.

∞

Средното дете на семейството – дъщеря им Теодора, се оженила също за грък – Петър, търговец. Те са живеели в Бургас и са имали двама сина – Георги и Михаил и една дъщеря Ирина.

Михаил – банков чиновник, е бил много надарен лингвист – постоянно изучаващ нови езици. В семейството е бил известен с това, че ядял само скъпи, изискани неща, но в малки количества. Въпреки, че бил смятан за саможив и малко особен, той се оженил за Ангелина и те имали двама сина – Георги и Тодор.

Тодор избира морска професия – станал радист на кораб, женен е и има един син.

Георги, който в същност е най-малкото дете на семейството, станал икономист по образование. Той е работил като финансист в Слънчев бряг, но също прекарал по-голямата част от живота си на работа във Флота – пътувал с танкери.

Женен е бил за Елена, която според майка ми е оправдавала прякора си „Хубавата“ Елена. Те имат две деца, едното от които осиновено – Катерина – дъщеря на Елена от първият и брак и син Любомир – инженер. Той също е женен и има две деца – момче и момиче.

Ирина, второто дете на семейството, моята любима леля Рина, е била изключителна красавица в младините си. Елегантна, тъмнокоса и тъмноока, тя е сравнявана с прототипа „Кармен“ от майка ми.

Още щом я разпуснели от училище в Бургас, Ирина пристигала в Айтос, където прекарвала всички ваканции с братовчедка си Мила –майка ми. Там, двете си се забавлявали чудесно – или са преследвали влюбени двойки из Айтос и парка, или пък са пеели на два гласа на балкона на къщата. Често семейството, заедно с Рината са ходели на гости в Поморие, при роднини, които са имали голям ресторант до морето и девойките са се радвали на компанията на техните деца. За нея, майка ми пише парадокса, че въпреки, че и двамата ѝ родители са говорели български завалено и с акцент, Ирина винаги се представяла за българка. Майка ми, обаче, на която две баби (говорещи чист български) и един дядо са гърци, винаги се е представяла за гъркиня.

Леля Рина се омъжила за Илия Коларов – син на бежанци от Беломорска Тракия, с корени от Копривщица. Той беше икономист, мъж с отворен, прям и положителен характер и с плам в сърцето.

И тъй като майка ми и леля Рина бяха като сестри, аз също се чувствам много близо до децата им – братовчедите ми Петър и Малина. Семействата ни се виждаха често и ние децата, имаме много спомени от игрите си заедно в техния двор. Дори децата ми имат спомени от една костенурката, която живееш при тях в двора и все искаха да посещават леля си Рина и костенурката, като идвахме в Бургас.

Петьо беше с около година-две по-голям от мен. Той стана морски инженер и прекара повечето от живота си в морето. Ожени се за софиянка – Емилия, също икономистка и се премести да живее в София (когато не плуваше). Те имат две деца – Илиян и Ружина. За съжаление, Петьо почина преди няколко години.

Братовчедка ми Малина, на която е кръстена дъщеря ми, е с няколко години по-млада от мен. Тя завърши Немска езикова гимназия и после стана икономист. В по-голямата част от живота си, тя работи като такава в Градският Съвет в Бургас. Малина се ожени за моя съученик Светлозар Поповски – един от най-добрите и слънчеви хора, които познавам, чийто баща е македонец. Те имат две деца – Красимир и Илия.

Краси завърши Семинарията, а след това Магистратура по Старобългарски език, в последствие взе Докторска степен (по филологическите науки). Освен, че служи в църква в София, той участва в проекти за публикуване на български документи от библиотеките на Атонските манастири и често ходи там. Той също е женен за софиянка – Десислава, и живее в София. Те имат една дъщеря.

Илия завърши гръцка филология и сега съчетава работата си като псалт в Църквата „Св. Кирил и Методий“ в Бургас с преводач на свободна практика с гръцки език.

∞

Най-голямата дъщеря на сем. Праматарови – „божествено красивата“ (по думите на майка ми) Мария, се оженила за варненец. Той бил търговец на вина – висок, едър и много силен мъж. Имали две деца – Янако и Влайка. Когато Янако е бил на 2-3 години, а Влайка на 4-5, баща им получил сърдечен удар при вдигането на една бъчва и умрял на място. Семейството изживява тази загуба много трудно – Мария е облечена в черно от главата до петите – в пълен траур според обичая. Тя се преместила да живее с децата си при семейството си в Българово и носила този траур много по-дълго от обичайната година.

Междувременно, Българово се оживява от прилива на работници, които се готвели да ремонтират съществуващата железопътна линия между София и Бургас (линията е била предадена в експлоатация на 14 май, 1890). Целта е реконструкцията да се изпраят кривините на линията, за постигане на по-голяма скорост на влака и скъсяване на разстоянието.

В Българово отварят цехове за материали, работници си намират квартири из селото, където има голямо движение. Работниците са под инструктажа на македонски инженер (името му не е запазено в семейната памет), който някъде вижда Мария и се влюбва в нея.

Той започва да ѝ пише любовни писма, на които тя не отговаря. С букет цветя, той отива при майка ѝ да иска официално ръката ѝ. Майка ѝ отговаря, че тя е възрастна жена и сама трябва да реши дали иска да се ожени за него. Мария отказва. Той пише писмо, в което казва, че ако тя продължава да упорства, той ще убие себе си и нея. „Но кой вярва на екстремните заплахи на един влюбен? – пише майка ми.

Един ден, Мария, все още облечена в черно, отишла с дъщеричката си в центъра за вода от централната чешмя. Там се появил влюбеният македонец с нож в ръка, пронизъл я през сърцето и после убил себе си. Малката Влайка започнала да къса парцалчета от рокличката си, за да запуши раната в сърцето на майка си и да спре обилно течащата кръв. Към кладенеца се притичали викащи хора от съседните магазини и заведения.

Ирина чула големия шум в центъра, излязла на балкона и запитла минувачите, забързани към чешмата „Панаир ли има, защо тичат толкова хора нататък?“ Като видяла да носят тялото на дъщеря ѝ тя побеляла напълно за минута и изпаднала в кома. На другия ден семейството погребвало Мария, докато майка ѝ лежала в кома на горния етаж, наблюдавана от лекаря.

Тялото на македонецът останало там, където паднал, хората го подритвали с отвращение, докато не се намесили властите да наредят прибирането и погребението му. Тази история е останала дълго време в местния фолклор и е била поукрасявана от поколенията. Тя е запомнена като една от най-големите драми в семейството ни.

Синът на Мария – Янако (Янаки) е описан от майка ми като бонвиванът на рода. Той е бил над 2 метра висок, слаб и строен, чернокос, с бяло, приятно розово лице и тъмни, големи очи. Имал е малки мустачки и най-чаровната и неустоима усмивка (наследена от майка му) която човек можело до си прдстави.

След нейната смърт, той е бил осиновен от богато поморийско семейство, а сестра му Влайка е била отгледана от семействата на лелите си Дора и Анна. Като порастнал, Янако започнал да работи в магазините на двамата си чичовци – Петър и Иван. Въпреки красотата си, изящният си вкус и красивите си дрехи, той имал сериозен недостатък – пристрастен е бил към комара. Това не се оказло кой-знае какъв проблем, тъй като той в повечето случаи печелил.

Янако живеел в голям апартамент някъде до Съда (стария Съд) и се оженил за хубавата Надежда. Те имали една дъщеря – Мария, която завършила инженерство, женена е била за аптекар и живеела в София.

Влайка, която е присъствала на убийството на майка си, е била отгледана от роднини. Майка ми не е сигурна кой се е грижел за нея в началото, но след браковете на лелите си, тя прекарала доста време в семействата им. Добра домакиня и хубавица (но по думите на майка ми не толкова хубава като майка си), тя се оженила за буден габровец – Марко Калиманов.

Марко, също търговец, е имал някакви търговски или парични взаимоотношения с дядо ми, които се оказват неудачни и отношенията на двете семейства сеа се лошили. Въпреки това, майка ми и леля ми Рина са ходели често у тях на гости и майка ми коментира колко любезно ги посрещала леля им Влайка. Те са живеели на улица „Възраждане“ в Бургас, в къща, малко по-нагоре от къщата на нашето семейство, намираща се в началото на улицата. Тяхната къща ми беше известна още от детските години (по време на комунизма, когато нашата къща на „Възраждане“ беше отдавана национализирана от властите), не само защото в нея са живели роднини, а защото имаше два лъва над входната порта. Аз много ги харесвах като малка и съжалявах, че в нашите къщи няма такива!

Леля Влайка е имала две дъщери – Мария и Величка. Мария приличала изключително на леля си Анна – не само по външен вид, но и по характер. Тя завършила висше образование и се оженила за професор в София. В резултат на падане и последвали счупвания, обаче, тя прекарала по-голямата част от живота си в гипсово корито. Майка ѝ, леля Влайка, се преместила в София, за да е близо до нея и да помага в гледането ѝ. Семейството е било добре материално преди настъпването на комунизма – имали са поне две жилища в София, така че леля Влайка останала да живее там до края на живота си.

По-малката дъщеря на леля Влайка – Величка, която аз поммня много добре, стана икона на модата в Бургас. Тя беше изключително известна: с късо подстриганата си руса коса (никой не носеше толкова къса коса по това време – комунизма беше настъпил всички яко), с елегантните си тоалети, с кученцето си. Като за всяка друга красива и елегантна жена, в Бургас се носеха най-различни слухове за нея. Тя имаше неотразима самочувствие – с право – майка ми я сравняваше с гръцка статуетка, както в глава, така и в тяло.

Величка се омъжи за мъж, чието първо име майка ми не дава, а и аз не помня, но презимето му беше Кошев. Той е бил пълна противоположност на съпругата си – скромен, невзрачен и непретенциозен. Майка ми предполага, че тази разлика в характерите им е била причината за слуховете в Бургас.

Те имаха един син, който е на моя възраст сега – Веселин Кошев. Той завърши Немската езикова Гимназия в Бургас, после немска филология в София, където се ожени за дъщеря на министър в правителството на Тодор Живков. Има от нея едно дете, но се развежда с нея и в последствие се жени отново. При втория брак, кръстник му става руския десен националист Жереновски.

И двете сестри – Мария и Величка страдат от болно сърце. Мария е оперирана в Унгария. Величка също преживява сърдечна операция. Не знаем кога точно е починала Мария, но Величка почива някъде в началото на 1980-те. Съпругът ѝ я последва сравнително скоро.

∞

Пра–баба ми Ирина се събудила от комата и живяла още доста време в Българово, но след като останала сама, решила да се премести при най-малката си дъщеря – Анна и да живее в Айтос.

Въпреки всички драми в живота ѝ, тя умира на 104 годни. Идват журналисти да я питат порез кой период от дългият си живот си е била най-щастлива. Тя помислила доста и отговорила: „По турско време, баби!“

∞

Най-малката дъщеря на семейството – Анна – моята баба е била, както казах, на 13 години, когато семейството се премества в Българово. Майка ми не знае нищо за детството и моминството ѝ. На снимките тя е висока, с широко бяло-розово лице, големи синьо-зелени очи и руса коса. (Мисля, че братовчедка ми Виолета изключително прилича на нея.)

Дядо ми Иван я вижда някъде и се влюбва в нея. Интересно ми е, какви моменти майка ми пропуска в записките си – аз знам много отдавна, че той отива да я иска от майка ѝ. Тя му задава въпроси и го кара да ѝ разкаже кой е, какъв е, с какво се занимава. Незадоволена от отговорите му, тя отказва. Той остава с чувството, че не притежава материалното благосъстояние, което е необходимо за да му дадат Анна за жена. Но е упорит – удвоява усилията си да подобри финансовото си положение, а с това и позициите си в обществото. Отива да я иска цели три пъти, но резултата е все същия. Но Анна не приема други предложения, не се жени за друг – това му дава надежди. Чак след 7-8 години неговото предложение е най-накрая прието.

Оженват се през 1923 година и заживяват в една стара къща в центъра на Айтос

https://www.librev.com/index.php/discussion-bulgaria-publisher/2675-1906)