Момчил
- by anna
- 30 November, 2013
Според Византийския император Йоан Кантакузин, Момчил е Българин, роден в началото на 14 век. Предполага се, че произлиза от народа и няма благороден произход, външният му вид, обаче, е удивявал с физическите си качества. Исторически източници сочат, че ръста му е бил толкова внушителен, че “бил колкото двама души“. След като “….всички се дивели на величествения му вид“, той лесно е успял да намери привърженици, които да влязат в чета му.
В началото на военно-политическата си кариера, той сформира чета в района на югозападна България, която се занимава с чисто разбойнически дела, в резултат на което е преследвана от българските власти. За да избегнат предстоящи наказания, Момчил и четата му, приемат да стане влязат във византийската армия. Там те са въвлечени в Византийската гражданска война.
Когато Византийският император Андроник ІІІ починал, сина му Йоан бил само на 9 години. Провъзгласили момчето за император, но се развихрила война кой ще заеме позицията на регент.
Единия претендент бил Йоан Кантакузин – най-добрия приятел на Император Андроник, когото той бил обявил за свой наследник преди раждането на сина си. Именията и базата на Кантакузин били в Димотика, Тракия – в близост до столицата. Личното му богатство било невъобразимо огромно за времето си и той представлявал интересите на земевладелската аристокрация на Тракия и Македония.
На обратната страна на люлката седяла Императрицата – Анна Савойска, съпругата на Андроник, която била убедена, че Кантакузин е неин враг, който веднага ще депозира сина й. На нейна страна били Адмирала на византийската флота и Мега Дук Алексий Апоквак, както и Патриарха на Ортодоксалната църква – Калекас. Всички собствености на семейство Кантакузин били конфискувани, започнали военни действия, в резултат на които, Кантакузин загубил много войници и се оказал заприщен, доста далеч от базата си в Димотика.
Но да се върнем към нашия герой – Момчил. След известно време, недоволен от положението си във византийската армия, Момчил и взвода му я напущат и предлагат услугите си на Стефан Душан и Царица Елена в Сърбия. Момчил като Българин, получава града и областта на Пирот да управлява като Сръбски васал. Руините на големия, средновековен замък в днешен Пирот, все още са известни като Момчилов Град (виж в Travel – Пирот и Околностите му).
В Българския дворец в Търново, Иван Александър и неговите боляри следели с интерес машинациите на бившия разбойник и неговата начинаеща политическа кариера. Разбира се, следели са също събитията, развиващи се във Византия.
В резултат на дезертации и лоша епидемия, която обхванала армията му, Кантакузин се нуждаел от спешна помощ и си спомнил за приятна среща, която имал със Сръбския владетел Стефан Душан преди осем години на Сръбско-Византийската граница. Решил да се срещне със Стефан Душан във Прищина през Юли, 1342 година и да го помоли за помощ.
Душан не бил особено въодушевен от иска на госта му, но въпреки това се съгласил да помогне и пожелал като компенсация да му се даде „Македония да Серес.“ Той позволил на армията на Кантакузин да намери подслон на Сръбската граница – Кантакузин вероятно е бил поканен и в двореца на Душан. Дали първоначалната среща между Момчил и Кантакузин е станала в района на Пират, или той се е срещнал с Кантакузин в царските дворци е неизвестно.
Междувременно, нови съюзници се включват в Гражданската война – Умур Бей от Айдин, стар приятел и съюзник на Андроник ІІІ и Иван Александър, към когото Анна Савойска се обърнала за помощ. Императрицата се опитала да подкупи Българския владетел с обещание за шест крепости в Родопите, замяна на неговата помощ.
По-късно през 1342 година, Момчил изоставя Сръбските си протекции и се връща в Константинопол, където Йоан Кантакузин го назначава за административен управител но областта Меропа, разположена в централните Родопи, около горното течение на реката Арда. Тази област включвала крепостта Подвис – около Смолян, както и укрепения града Перитеорион. Той се установява със семейството си в дадените му няколкото крепости, след което се заема със задачата да спечели подкрепата на местното население.
Скоро след това, когато се почувствал установен в новото си владение, Момчил слиза на юг и и превзема Ксанти, един от най големите градове в Тракия, прави го истинска своя столица и установява там свое седалище. В последствие, разширява територията си до Бяло море, като превзема важното пристанище Абдера (днешен Порто Лагос) и крайбрежието му, както и силната крепост Перитор (Буруград) на северния бряг на Бяло Море.
Подсилил позициите си, не само с териториално разширение, но и във военно – в този момент е разполагал с 300 конници и 5,000 пешаци, Момчил пак сменя съюзниците си- този път той се кълне във вярност на Анна Савойска под причината, че не одобрява съюзничеството на Кантакузин с турците. В същност, това е в унисон с отношението на Иван Александър към конфликта.
При положение, че Иван Александър приема дадените му крепости, но в същност не участва във военния конфликт, императрицата била доста доволна да получи помощта на Момчил. Той бързо започнал да се изявява срещу бившия си противник Кантакузин. Раздразнен, Кантакузин решава сериозно да се заеми с този наемник. В честите сблъсъци между Момчил, Кантакузин и турския му съюзник Умур Бей, понякога страдала и българската държавна територия.
Други причини за ненавистта на Йоан Кантакузин били, че Момчил е бил в териториален конфликт с шурето му – Йоан Асен, който от 1343 година управлявал Мора. ( Да напомня на читателя – Йоан Асен и съпругата на Кантакузин – Ирина, произлизат от рода на злополучния, краткотраен български цар Иван Асен ІІІ.)
Също, дрязги имало и с първородния син на Кантакузин – Матей. След като Йоан Кантакузин завзел този район през 1344, той дал крепостта Гратини в Родопите на сина си, да управлява района. Той живял там със семейството си до 1355/6 година. И разбира се, конфликта с Момчил е представлявал борба за надмощие между съседи.
След като разбрал, през пролетта на 1344 година, че в пристанището на Абдера, в залива Бистонис, което му принадлежало, акостира Турската флота на Умур Бей, Момчил изпраща кораби през нощта, които запалват закотвените турски кораби. Войниците му разбиват охраняващия ги турски отряд и избиват 250 турци. Изгарят само 3 от 15-те кораба, изпратени в помощ на Кантакузин, голяма част от войниците, които пазели корабите, също били убити. Въпреки, че първоначалната вест, която получили – че всички кораби са изпепелени и всички войници избити, не била вярна, Йоан Кантакузин и Умур Бей били невъобразимо разярени и не можели да дочакат часа, в който да си отмъстят на Момчил.
Момчил изчакал съюзниците да се разделят и през Юли 1344 година, издебнал Йоан Кантакузин, който бил на лагер близо да Гюмюрджина – в района на старата крепост Месина/Месинопол и го атакувал от засада с армия от 1000 конници. По това време, Момчил е имал вече поне четири хиляди конника и пет хилядна души пехота. Личната свита на Кантакузин от 60 конника била пленена, коня на Йоан бил убит и докато сменял коне, той бил лошо ударен по главата. По-голямата част от свитата на Кантакузин била убита, самия той едва спасил живата си, благодарение на това, че му дали чужд кон да избяга. Византийците и турците напуснали владенията на Момчил още по-разярени. Според някои източници, Момчил е бил подкрепян в набезите си от братовчед си Райко.
И без да губи минута, Момчил веднага информирал с пратеници Анна Савойска за големите си успехи, с надежда за нейната благодарност. В отговор, тя го провъзгласила за Деспот. Кота изпечен политик, Момчил изпраща също пратеници до другата страна на конфликта – при Кантакузин и го моли за прошка. Вече разбрал, че Анна е направила Момчил деспот, Кантакузин ме дава титлата Севастократор. Но Момчил приема предложението на Анна Савойска.
В края на краищата, Момчил не бил верен на нито един от съюзниците си и продължавал да напада териториите им. Вече нищо не го спирало да се провъзгласи за самостоятелен владетел на областта Меропа.
Можем да си представим ефекта на тези новини в Търновския царски дворец! Иван Александър, който първоначално се опитва да се възползва от конфликтите на Регентите във Византия е бил надигран и избутан в периферията на историческата сцена, от бивш разбойник, който в момента успял да стане независим владетел в земи, които до скоро принадлежали на Българското царство. Време било, обаче, той отново да бъде привлечен в българската сфера на влияние. Българският историк Пламен Павлов предполага, че съюзът между Момчил и Иван Александър е бил скрепен с брака на Момчил за Българска аристократка през 1344 или 1345 година. Името й не е запазено в историческите източници, но фолклора я назовава Видослава или Рада. Павлов също предполага, че Момчил и Иван Александър по това време вече са координирали политическите си маневри.
С нападенията си върху Матей Кантакузин, Момчил пак е станал трън в очите на Йоан Кантакузин. С помощта на Умур бей, Кантакузин с голяма армия напада Момчил. На 7 Юли, 1345 година Византийската армия разбила войските на Момчил при Перитеорион и завзели земите му..
В мемоарите си, Йоан Кантакузин споделя, че е плакал над посеченото тяло на Момчил и е оплаквал неговия силен му дух и изключителната му личност. Той запитва съпругата на Момчил къде иска да отиде на живее – в Константинопол или в Търново. Тя изявява желание да отиде в Търново, тъй като вероятно била дошла от там и той нарежда тя да бъде изпратена с всичките й богатства и сериозен ескорт до българската граница. С нея трябвало да пътува братовчеда на Момчил – Райко.. Но, не се знае дали той е отишъл много далече – има легенда в България, която свързва името му с част от оцелелите войници на Момчил. С тях и рода си той създава селото Райково – днес квартал на Смолян.
А гражданската война Във Византия продължила. Няколко дни след смъртта на Момчил, Алексей Апокавк е бил убит в Константинопол; на 16 Април, 1346 година Стефан Душан се обявява за Император Автократ на сърби и Гърци. На 12 Май, 1346 година, Йоан Кантакузин е коронован в Константинопол. Кантакузин дава 16 годишната си дъщеря Теодора за съпруга на 60 годишния Орхан, за да затвърди съюза си с него. А Балканските владетели все още не приемат Отоманската заплаха достатъчно сериозно, което улеснява техните нападения и бъдещи завоевания.
В същност, Момчил е първия знатен Българин, който пада в борбата с Турците. Народа го помни за това, че с успех успява да си извоюва място на масата , при най- важните играчи в Балканската политика по това време, както и заради борбата му срещу турците. Мавро Урбини казва за него че той „ с всичките си деяния бил доказал своята войнска храброст и доблест.“ В Българският фолклор, той е смел юнак, храбростта и нечовешката му сила са отразени в много летописи, епоси, легенди и песни на Балканските народи. В някой от тях, неговите способности са хиперболизирани – той язди крилат кон и размахва вълшебна сабя. Те са подсигурили мястото на Момчил като интелигентен, смел и незабравим национален герой в българското съзнание.
Източници:
Павлов, Пламен: Бунтари и Авантюристи в Средновековна България, Родопският юнак Момчил и цар Иван Александър.Абагар, Велико Търново, 2000
Fine John V.A. Jr.: The Early Medieval Balkans – A Critical Survey from the Sixth to the Late Twelve Century, Ann Arbour – University of Michigan Press, 2000;
Хайтов, Николай: Родопски властелини – Юнакът; Издателство на Отечествения фронт, Софияq,1976.
Урбини Мавро: Царството на Славяните, Издателство „Дамян Яков“,София 2012
Панайотов Панайот: Българско Средновековие – Политическа, Икономическа и Културна История, Фабер, София, 2005;
Александър Т. Балан: Исторически материали (периодическо списание), 1891, кн. 37-38
Sale George, Psalmanazar George, Bower Archibald, Shelvocke George, Campbell John, Swinton John: An Universal History, from Earliest Account of Time. Compiled from Original Writers. By the Authors of the Ancient Part; Vol. XII; Printed by S Richardson, T. Osborne, C. Hatch, A Millar, John Rivington, S. Crowder, P. Davey and B. Law, T. Longman, and C Ware. LONDON, M.DCC.LIX. Part from the original library of the University of Michigan; Bought in Europe 1838 to 1839. Volume XII, Book XV – History of the Ottomans, https://books.google.com/
Андреев Йордан, ЛалковМилчо: БългарскитеХанове и Царе – от Хан Кубрат до Цар Борис ІІІ, Издателство “Абагар”, Велико Търново, 1996
Kazhdan Alexander, (editor). (1991), Momčilo, „Oxford Dictionary of Byzantium“, Oxford University Press
Soulis, George Christos: “Momčilo”, „The Serbs and Byzantium during the Reign of Tsar Stephen Dušan (1331–1355) and his Successors“, Dumbarton Oaks Papers, 1984
Матанов Христо: Балкански Хоризонти – История, Общества, Личности –том 1; Парадигма, София, 2004
Гюзелев Васил: Момчил юнак, София, 1967г
Buxton Anna I: Tamara Shishman and Murad I, Amazon Kindle, 2013
Подбрани извори за Българската история: Българските Държави и Българите през Средновековието ( Selected sources for the History of the Balkans: The Bulgarian States and the Bulgarians in the Middle Ages), Том Втори, Книга 14 от Библиотека Българска Вечност на Тангра ТанНакРа ИК, София, 2004; Автори и съставители: Георги Бакалов, Георги Владимиров, Диана Илиева, Ваня Мичева, Пламен Павлов
Андреев Йордан, Лазаров Иван, Павлов Пламен: Кой е Кой в Българската история, “Петър Берон”, София, 1999
Nicol Donald M: The Last Centuries of Byzantium, 1261 -1453, Second edition, Cambridge University Press, Cambridge, 1993