Anna Buxton

Summer 2013 – Travels in Macedonia in Bulgarian

Решихме миналото лято с нашите приятели С. и В. да се хвърлим в колата и да изследваме територията на западно-южните Балкани, където не бяхме стъпвали отвъд Охрид.  Маршрута пое от Бургас и след нощувка в Кюстендил, се отправихме към Македония.

Първата ни спирка беше в Скопие – бяхме любопитни да видим новия център на града, който по думите на всички беше забележителен – до колкото разбирам – не толкова в положителния смисъл на думата, колкото в отрицателния.  Та искахме да добием собствени впечатления по въпроса, а да не взаимстваме чужди.

Спряхме колата на паркинг близо до Арката на Триумфа – силно приличаща на Френската си родственица, под чийто вход се мандахерцаха английски червени двуетажни автобуси.  Демек – да не си мислят Французите и Англичаните, че са нещо кой-знае какво – всеки може да има такива ценности – стига да плати за тях!

Толкова бяхме смаяни от гледката пред нас, че забравихме да се обърнем на дясно и на ляво.  От лявата ни страна на площада беше Народното Събрание/Парламента(?), пред който имаше статуя на герой на кон.  Срещу него – от дясната ни страна и от другата страна на улицата, беше разположена скулптурна група от революционери – повечето във военни униформи – трима седяха на маса, зад тях четирима стояха прави.  До масата един мъж говореше от катедра а зад него двама души се ръкуваха.  Като че ли тази гъсто населена скулптурна група от черен камък не бе достатъчна, тя се оказа на фона на друга скулптурна композиция, в бяло и златно – в нео-романски стил, състояща се от кръгла колонада в бяло, със златна статуя от горе, пред която наред с редица стълби, стоеше висок пиедестал с четири златни коня, поддържани от 8 носещи бели колони.

Това беше площад Македония – и ако си мислите, че описаното беше всичко, дълбоко се лъжете – още доста статуи заобикаляха Триумфалната арка – някои на хора, като например Христо Татарчев, от чиято смърт са изминали едва 50 години.

След доста удивление, разговори и снимки, преминахме от другата страна на Триумфалната Арка.  Там едва не се сблъскахме с белоснежната статуя на Цар Самуил, която беше в много близко съседство с поне десет метровата статуя на Александър Македонски на коня си, охладяван от голям фонтан в основата на носещата колона.  Експанзията от плочки на площада, беше прекъсната от няколко групи статуи – в далечината, тази на Филип Македонски; по насам – статуи на Македонски революционери, Кирил и Методий, римския император Юститиян и много други, които сега не мога сега да си спомня.  Гърците си имат гроба на Филип Македонски, Българите  – столицата му, защо пък ,ще питате Македонците да нямат поне паметника чу?  Чудехме се Юститиян пък какъв роднина е –но ми се струва, че той може и да е роден някъде из тази територия!

От другата страна на реката, в старата, Албанска част на града е построен нов Археологически музей, и друга административна сграда, към които водят 2 нови моста.  Всеки от тях има между лампите по 18 статуи от едната страна и 18 от другата си страна на моста!  Построени в стила на Паладиум, те впечатляваха от далеч –музея не беше още отворен.

От дясната ни страна се намираше новопостроения музей за Македонската Борба – срещу доста хора, включително и българите.  Разбрахме, че влизането без екскурзовод не било позволено и се отказахме да влизаме – нямахме желание да промиваме мозъците си.  Пред него – още фонтани и коне.

Стария Отомански мост върху реката Вардар привличаше погледа със скромния си, непретенциозен вид.  Като погледнах от него в реката, бях изумена да видя статуя на плувкиня по бански, готова да влезе във водата и една, на която се виждат само краката!.  Недалеч от тях се мъдреше надпис – Плуването забранено!

След като преминахме моста, се оказахме близко до старите стени на крепостта на Скопие.  Въпреки, че бяха достроени, те стоплиха сърцата ни с мисълта за нещо наистина старо и истинско.  Недалеч, беше Турският хамам, който същоне беше мръднал от няколко века.

Навлязохме в старата част на града, където скромни двуетажни къщи, с дюкяни и ресторантчета бяха разположени на малки улички, там движението беше забранено и човек имаше чувството че се връща във времето.  Направи ни впечатление, че освен туристите, там имаше най-вече мъже и деца – беше Неделя.  Също забелязахме, че всички магазини за дамски дрехи бяха затворени, но тези за ризи и вратовръзки, бяха отворени.

Хапнахме в приятно заведение – мъжете си поръчаха Тафче на Графче и Скопско пиво, ние избрахме нещо друго.  Направи ни впечатление големия брой на магазини за антики, в които се продаваха килими, фолклорни носии, книги, ножове и др.

След късния обяд се прибрахме до колата за да поемем към Охрид, където трябваше да спим.  Докато излизахме от града ни направи впечатление факта, че по улиците видяхме доста жени, облечени в Мюсюлмански престилки, шалвари и кърпи.  На доста места се забелязваха Албански знамена и джамии.

В средата на пътя между Скопие и Охрид, решихме да спрем на паркинг със заведения – мекици, кафе, сандвичи и какво ли не.  Спряхме колата и тръгнахме да се изкачваме по стълбите към заведението, което беше на малък хълм.  Купихме си напитки и закуски и седнахме да ги хапнем.  Долу в низината пред нас танцуваха сватбари – елегантно облечени в хубави дрехи, които едва развяваха огромен, поне два метров Албански флаг.  Започнахме да се притесняваме какво ще намерим в Албания, която беше следващата държава по пътя ни!Пристигнахме в Охрид и намерихме хотела си.  Оставихме багажа и тръгнахме на разходка.  Тъй като не посещавахме града за пръв път, не ходихме да обикаляме туристическите обекти, радвахме се само да поемем и вдишаме духа му, да се порадваме на разкошното Охридско езеро, чийто леки вълни едва близваха брега.  Охридския център, пълен със стари сгради беше пълен и с хора – вечерта наближаваше и Балканската традиция на вечерна разходка край брега беше в силата си.

Тръгнахме по калдъръмите да си търсим ресторант за вечеря.  С. гледаше менютата навсякъде в търсене на местна, Охридска риба.  Най- накрая одобрихме ресторант, в залив на езерото, където си поръчахме плащица (по-дребна местна риба) и белвица (по-едричка).  С вечерята поръчахме бутилка Александър – бяло и един местен Траминер. 

Докато донесат вечерята, залеза беше в пълна сила.  Яркото, златно слънце оцветяваше небето и контрастираше с очертанията на малка църква на хълма над нас.  Златото се претопи в портокалово, а то премина в кърваво, което се смаляваше все повече зад ъгъла.  Нощта обзе езерото напълно – срещу нас светеше рибарско село, светлините на заведенията от нашата страна се отразяваха във водата, леко разчупени от движението й.  Окрилени от тази красота, доволни от вечерята ние правехме плановете си за следващия ден,

когато щяхме да преминем в Албания.

На сутринта, нашите приятели настояха да ни заведат до Струга Града, за да видим как езерото се излива в река.  Ние никога не бяхме ходили там, но песента за Стружките моми беше една от любимите на баща ми и нямах търпение да стигна до там.

Покритото с ракити езеро се изливаше в речния канал с огромна сила, весело пръскаше и чуруликаше.  Ние заехме място на моста за фотография.  Тази река тръгваше от тук по далечния си път чак до Адриатическо море.  След кратката спирка се приготвихме за минаване на Албанската граница.

В колата говорихме за желанието на Македонците да си изковат нова „Стара история“ и да се дистанцират от всички други Балкански националности – особено от България.  Националистическият елемент на новите статуи явно подсилваше желанието на тяхното голямо Албанско малцинство (40%) за собствено национално определение.  Питахме се дали второто щеше да е толкова силно, ако го нямаше първото?